Състоянито на Душата

20/03/2025

Когато по-доброто е възможно, доброто не достатъчно!

20/03/2025

13/03/2025

Изборът да станеш майка променя всичко.
Не защото губиш себе си, а защото откриваш нова, по-силна версия на себе си.

Избираш да станеш нечий дом. Нечие успокоение. Нечие всичко.
Да бъдеш ръцете, които гушкат в най-страшните нощи.
Гласът, който шепне: „Тук съм, не се страхувай.“
Очите, които виждат света по-красив, защото в него има едно малко чудо.

Избираш да даваш любов, дори когато си уморена.
Да бъдеш търпелива, дори когато ти идва да избягаш.
Да бъдеш силна, дори когато никой не вижда колко ти е трудно.

Майчинството не е само жертва. То е привилегия.
Привилегията да бъдеш нечий свят. ❤

30/12/2024

***

От миналото взимай само смях.
Греби със шепи щастие и радост.
Пази си спомените. Винаги във тях
се крие неочаквана награда...
Но всичките обиди – забрави.
Тъга и страх – обратно да ги върнеш.
Човекът е човек, за да прости,
и себе си във всички да прегърне...
Каквото е било – ти е подарък.
Където си се случил – си урок.
А всичкото ти щастие остава
записано в тефтерчето на Бог...
Пък ти ще се подпишеш с обич само.
Рецептата е със себе си да се сдобриш.
Погледнеш ли назад през свойто рамо,
да се усмихнеш. И да продължиш.

~ Мира Дойчинова. ~

10/03/2022

Как ще разберете до къде сте стигнали, ако не помните от къде сте тръгнали!?!?

20/10/2021

"ПОМНИШ ЛИ?" Станка Пенчева

Падаха вече листата на нашите вишни.
Ти ме целуна и рече през сълзи: Да пишеш!
Аз се обърнах и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума направо -
сякаш за мен бе постлала земята богато,
мойте нозе да вървят по пътека от злато.

Имаше някъде извори, скрити в горите,
имаше стари чешми със мъхнати корита,
и езера, засияли сред каменни хребети -
с тая ръка исках всички води да загреба.

Имаше някъде пътища с прах и талиги,
влакове имаше дето със грохот пристигат -
как да не бързаш с пламенни бузи от вятъра,
щом като чака простряна пред тебе земята?

Имаше някъде други градчета и хора -
исках аз техните порти с привет да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема,
че да ти пиша все нямаше, нямаше време.

Мойте години се смееха, сменяха влакове,
твоите мълчаха под старите вишни и чакаха.
Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина сила.

Малкото твое момиче сега е голямо,
тича след мене дете и нарича ме мамо.
Помня как първата, смешната стъпка направи,
как със ръчичка полата ми стискаше здраво.

После се вдигна на пръсти, вратата отвори,
после запита:"Къде ли се свършва простора?"
Може би скоро ще кажа през сълзи: Да пишеш!
И ще си спомня и тебе и старите вишни.
Твойта коса като зимните преспи е бяла,
Чакаш ли още?
Ето го мойто писмо закъсняло...