06/09/2026
Честит Ден на Съединението! 🇧🇬
141 ГОДИНИ ОТ СЪЕДИНЕНИЕТО 🇧🇬
На 6 септември 1885 г. шепа хора прекрояват картата на Балканите – сами, без позволение отвън и без нито един голям съюзник.
Такава дързост обаче не се ражда за един ден.
Седем години по-рано, през 1878 г., свободата идва, но не за всички българи. Част от народа се обособява в собствена държава, а друга остава отвъд границата, теглена от чужди ръце и по чужди сметки. Оттам нататък цели поколения ще израснат с усещането, че Освобождението е недовършено – и че никой отвън няма да го довърши вместо тях.
Българският политически и дипломатически елит бързо преценява откъде може да започне. Берлинският конгрес е разделил на две онова, което е трябвало да бъде една свободна българска държава – на север от Стара планина остава Княжество България, а на юг е обособена Източна Румелия.
Тази област обаче е българска във всичко освен на хартия. Две трети от населението ѝ са българи, официалният език е български, събранието и управлението са в български ръце. Пречи само едно – формално тя остава под властта на султана. Оттам започва и първата стъпка.
Първо се търси мирният път. През 1880 г., 1882 г. и 1884 г. в Лондон, Париж и Виена са изпратени мисии, които трябва да проверят дали Европа би приела едно съединение. Всички пъти отговорът е един и същ – „не сега, не е моментът“.
Тогава шепа „луди глави“ поемат нещата в свои ръце, убедени, че спасението на давещия се е в самия давещ се. Начело на Българския таен централен революционен комитет застава Захари Стоянов, а около него се събират млади мъже, възпитани в идеите на Левски и Каравелов – хора, които израстват без свободна България, но знаят точно каква трябва да бъде тя. Тръгват комитети, тръгва вестник „Борба“, тръгва и мълвата, че нещо се готви.
Народът я подхваща пръв. В Панагюрище трима ученици развяват знамето насред града с вик „Да живее Съединението!“, а когато ги арестуват, две хиляди души се събират и ги освобождават. Оттам нататък връщане назад няма.
От Голямо Конаре и Чирпан тръгват чети, 18-годишната Недялка Шилева ушива знамето, под което ще мине денят, а в Пловдив всичко зависи от човека, който командва гарнизона – Данаил Николаев, който вместо да защити властта, я сваля.
Конакът, пощата и резиденцията на главния управител са превзети почти без изстрел, за часове, защото зад този ден стои воля, натрупвана седем години. Самият главен управител Гаврил Кръстевич посреща случващото се с думите: „Аз съм българин, и аз съм за Съединението!“
И тогава светът отговаря. Русия се обявява категорично против, отзовава офицерите си и лишава княз Александър I от генералското му звание – а князът въпреки това подписва указа за обща мобилизация и застава зад делото.
Великобритания подкрепя Съединението, но не от сляпа обич към българите, а защото вижда в него удобен начин да отслаби руското влияние. Великите сили спорят и не стигат до общо решение.
Точно в този момент, срещу армия, останала без опитните си офицери и без нито един сигурен съюзник, Сърбия обявява война. При Сливница, Драгоман, Брезник, Пирот и Видин войската доказва с кръв онова, което дипломацията отказва да признае с мастило, а войната приключва за две седмици.
Съединението е първата стъпка към националния идеал и първият случай от векове, в който българите не чакат чужд подпис, за да се разпоредят със собствената си земя.
Успешно защитено, Съединението вече не може да бъде върнато назад от никоя велика сила. Седем години след Сан Стефано и Берлин картата е друга – и този път е начертана от българи.
