01/04/2022
Вървим ние трима
смелчаци в нощта
по вития път
из балкана
в леса.
-//-/-//-/-//-
Вечерта е прекрасна. Небето звездно, сияйно, отрупано с безброй лъщящи бели точици. Тръгваме от селото доста окъснели, но нали сме трима, а и нощта е ясна, пък и фенер си имаме ...
Крачим бодро в августовската прохлада и кой от нас се любува на тишината и среднощната магия в планината, кой се шегува с пословичната си храброст, кой пък смята времето, което ни остава до горе. Бърборим си ведро, разменяме си шеги и закачки, та да минава по-леко стръмният път и без излишно напрежение. Очарована съм от спокойствието и простотата на този момент. Не искам нищо повече - само път през гората, да вървя и да знам, че останалите вече ни чакат вкъщи на Усойната.
Действително това е една от онези прелестни нощи, в които може да се върви и без светило. Предлагам да изгасим фенера, за да се потопим напълно в атмосферата. Обяснявам, че гората тъмнее, а небето е ясно и ще осветява достатъчно пътя, та той да белее и да ни води. Батко и Жорко ме вземат на подбив и се шегуват с предложението ми един през друг, но ето че угасят лъча и оставаме на безлунна светлина. Коментираме, че пътят долу-горе е очертан, но от детайлите няма и следа, а знаем, че тук теренът е дупка до дупка. Не се предавам лесно. Как тези двамата не разбират, че на очите им трябва една минута време, да се приспособят и да виждат много по-ясно в тъмата? Проблясва жълта светулка. После още една и още една. Примолвам се да повървим още малко така, за да се любуваме на златните искрици на тези невзрачни денем, а толкова вълшебни нощни създания.
Падаща звезда, голяма и ярка, пресича нощното небе. Спираме за миг. Всички я видяхме. Жорко се сепва, докато осъзнава, че последната светулка, с която току-що леко раздразнително се пошегува, всъщност е от неземна материя. Батко споделя, че никога не е виждал толкова интензивен отблясък и то така близо. Планината създава усещане за близост с всички небесни тела.
Изминаваме още стотина метра и предлагам вече да си светим отново, понеже наближаваме втория завой. Естествено, сега не срещам и грам възражение. Пътят ни е осветен и стъпваме на мостчето над Зли дол.
В този миг, от стръмния баир над нас, обрасъл с гъста непрогледна гора, се понася пукот и тътен, и мощен грохот на прииждаща опасност. Застиваме на място. Неопределеният шум се засилва все по-близо до нас. Нижат се няколко безкрайни секунди на напрегнато очакване. Батко прошепва едва доловимо: "Не насам. Хайде, отивай си!". Осъзнавам, че си мисли за мечка. Спомням си кристално ясно, че преди повече от трийсет години на Нешковци баба Йона ни учеше как да се пазим, ако срещнем мечката. Казваше, че човек трябва да вика силно по нея и да й дюка, да я проклина. Така оная щяла да го вземе за мъж, да реши, че ще я убива, да се изплаши и да избяга. Ако ли не, каквото стане. И си казвам: "Ако пък е мечка това, дано е много деликатна мечка, та да долови дискретното, почти нямо, мъжествено подшушване". Но според мен не е мечка. Звукът не е единен, иде от голяма площ. Не е едно животното. Сигурно е глутница чакали или вълци. Вече съм виждала такива. Ако са чакали, няма да останат и десет секунди, щом ни усетят. Жълтите им очи ще угаснат в нищото. Ако пък са вълци - лято е, не са гладни - храна бол, а и няма да тръгнат към нас. Ще се погледаме малко и после - всеки по пътя си. Само прасета да не са, че с тях оправия няма - безразсъдни създания.
Взирам се напрегнато, но очи не виждам в тъмнината. Прожекторът ни осветява едва края на завоя и отсича равна и непреодолима граница в непрогледния мрак. Не се страхувам, а по-скоро се вълнувам. Мисля безмълвно, че вълците и чакалите са тихи животни и не биха вдигнали онзи тътен в гората, докато се спускат от високото. Но кой би могъл да е тих, докато тича из сухата шума? И още не виждам никакви жълти очи.
Жорко пита припряно: "Какво е?". Решавам, че истината няма да го зарадва особено. Отвръщам му: "Кучета". А той започва да негодува, че не харесва непознати кучета и, че не иска кучета през нощта, че кой луд ще си пусне кучетата в гората, пък и защо не лаят, а ръмжат ...
Съвсем наблизо са. Но не ръмжат. Да, не ръмжат. Грухтят.
"Това не е добре" - изричаме в един глас, равно и монотонно двамата с батко. Никога не съм си мечтала за среща с диво прасе, а напротив. Искала съм да срещна всичко друго из гората освен глиган, а какво остава за цяло стадо? Безспорно е немалко стадо. Ясно ми е, че пред тези мощни твари, въоръжени с едното си голо достойнство, ние сме просто нищо. Жорко прошепва "Жълъдите ми се свиха". И вече през силна тревога ме напушва на смях. От къде баш сега ги измисли тия жълъди на пет метра от дивите прасета? Те не търсят хора, но за жълъди ровят старателно. Вече поуспокоени от неволната смешка и осъзнали безизходицата, в която се намираме на мост над долчина, сами в планината, сред стадо диви свине, не ни остава друго освен да чакаме. Чакаме грухтящата върволица да премине косо пътя, а не да се втурне по него. В противен случай, вместо само грубите им профили, ще се натъкнем на стремглавия им свински тръст и влажните зурли с жълтеникави бивни, устремени към жалките ни телеса. И внезапно си представям едро смляна кайма. Пуста му работа, щях да купувам кайма за мусака. Вярно в напрегнати мигове, човешкият ум се избистря.
Ситните звучни стъпки и глухото грухкане се отместват малко по малко вляво от нас. Продължават бавно през гората. Още няколко минути и ще отминат. Но точно в този миг на плахо облекчение, пред нас заситняват три малки тъмни прасенца по педя и половина - две дължина. "Ехааа!", възкликва Жорко, "Ухаа!", простенвам аз.
Преди няколко години ядохме къпини от един и същи храст с едно малко кафяво мече (това от логото на снимката) и, щом го зърнах, осъзнах, че бих предпочела да съм край дърт мечок, отколкото край рунтавото пухкавелче. Как ли ще ми се зарадва майка му, щом ме усети, пази Боже?! Опази ме. Та пак тия мисли възкръснаха у мен пред приказните три прасенца. А са така очарователни. Помислих си, че след тях сигурно идват нова дузина страховити туловища, но за радост, се оказаха закъснелите изтърсачета, с които приключва пищният свински парад.
Удивително, незабравимо, интензивно изживяване. Минават още минута-две, за да се убедим, че няма и други закъснели отцепници. Споглеждаме се с облекчение и поемаме пак напред. Широко ни е вече около врата и започваме разгорещена и шумна дискусия. Споделяме един на друг усещанията и мислите си по време на неочакваната среща. Говорим един през друг, а бяхме толкова тихи ...
В далечината проблясват бледи фарове. Татко е решил да ни посрещне с джипа. И тримата възкликваме възторжено. "През цялото време само това си мислех - да дойде дядо да ни вземе!", казва Жорко, а батко добавя: "И аз се оглеждах за светлина на фарове". Аз пак подритвам весело няколко дребни камъчета и си мърморя под носа: "Как изобщо не ми мина през ум да поснимам?! Явно все пак и в моята празна кратуна се спотайва капчица здрав разум".
Ухае на свежа августовска нощ с аромат на смола и косена трева, със златисти светулки и ярки звезди, но без пълна луна, с весел смях и шепот от страх, със свински тръс и вкус на истински живот.
#Усойната #Нощ #Планина #Гора #Път #Дивеч #ДетелинаБелчева #Разказ
Случка от късното лято на 2020 г. :-)
