25/10/2025
На тази дата – 25 октомври 1915 г. в село Игуменец, Петричко, е роден Антон Попов: поет, журналист и сътрудник на Централната военна комисия на БРП (к) по време на Втората световна война. Арестуван и осъден по Закона за защита на държавата за нелегална дейност.
Историята на Антон Попов не свършва с присъдата. Росица, неговата годеница, обявява, че е бременна и настоява за брак. Военният министър Никола Михов – бъдещ регент – разрешава венчавка, но... на Гарнизонното стрелбище, преди разстрела.
Ето как описва венчавката журналистът Борис Цветанов (по архивни материали и спомени на Стефан Богданов, брат на Петър Богданов – разстрелян същата вечер заедно с Антон Попов, Антон Иванов, Георги Минчев, Никола Вапцаров и Атанас Романов):
„Капитан Димитър Радев, заместник-комендант на столицата и началник на Гарнизонното стрелбище, с кураж и човещина, организира невъзможното: Той използва „сватбата“ и успява да уреди забранено присъствие на близките на осъдените на стрелбището преди разстрела. Измисля и още „хитрини“ – жената на Петър – Радка, да бъде кума. „Кураж и човещина в един свят на жестокост“ – казваше Стефан Богданов.
С Радка, Стефан намира „булката“ във Военното коменданство, плачеща, разбира се, но не от щастие. Оттам с една джипка – до църквата в Лозенец (близо до банята). Придружава ги фелдфебел със стоманен поглед – той е този, който ще командва разстрела. Историята не е оставила името му, но няма значение.
Попът в лозенската църква отказва венчавката. Започва да убеждава отчаяната Росица да се откаже от „държавния престъпник“. В това време до нея застава капитан Димитър Радев. Тегли една майна на недостойния поп и решава: венчавката ще направи полковият свещеник.
Джипката поема покрай Перловската река и край стария мост на трамвая виждат случайно Бойка Вапцарова, жената на Никола Вапцаров и сестричката на Романов. Капитан Радев лично ги кани в джипката.
След малко всички са вкупом в предверието на Тунелите на смъртта (изразът е на стария мой приятел Димчо Димитров). Радев урежда малка стаичка за извършване на бракосъчетанието. В тоя момент се явява железният прокурор Стоманяков. Той влиза бесен. „Радев – какви са тия външни хора тук?! Всички немедлено вън!“ - разпорежда се той. Димитър Радев се озъбва и лъже: „Това са свидетели! И всичко е разрешено от военния министър!“.
Но препятствията пред „сватбата“ не свършват – за венчавката в ония години се иска така наречената „църковна була“. Няма такава. Но Радев е юрист, познава изтънко законите, по някакъв член от кодекса заменя булата с клетвена декларация на младоженците, сам я пише на наредена да му донесат пишеща машина...
Полковият свещеник започва обреда. С кандилница и патрахил, просълзен от необичайността, пее за сватбата в Кана Галилейска, за подражание на Сара и Ребека, за многолетие, за многодетие... Разменят се пръстени, венци се кръстосват над главите, отпива се последователно от светеното вино, отхапва се от общ бонбон, амин и честито!
На сватбата присъстват още трима от осъдените. Липсват Антон Иванов и Георги Минчев – техните близки не могли да се доберат до тунелите, Димитър Радев би намерил начин да ги вкара и тях.
Свидетелите поздравяват венчаните, топло притискане, студени белезници на някои от тях. Роза, ентусиазирано 18-годишно момиченце, извиква: „Бате, и аз ще умра за свободата!“.
Това е „сватбата“, описах я безхитростно и като наивник над средна възраст, мисля си, човечно...
На другия ден капитан Димитър Радев, сдържано и съчувствено, предава на близките, че осъдените са умрели геройски! В социалистическо време този жест се приемаше иронично. А трябваше ли?“
***
На снимката: Антон Попов и Никола Вапцаров
