06/03/2021
Копаем гроб... С приятели. За приятел.
Мирише пръстта на трева и на вино.
Има такъв обичай,
там, дето ще бъде гроба,
първо чаша с вино се разбива.
После се пие. По глътка.
Толкова, колкото устните сухи
по-сухи да станат от мъката.
Умираме всички... Рано или късно,
но никога точно навреме.
Умират с нас премълчаните истини
и ненаписаните стихотворения.
А земята е чиста. Толкова чиста,
сякаш жените с уморени ръце са я прали.
Еднаква за поети и за предатели,
еднаква за грешни и праведни.
Нелепо умираме. Случайно. Внезапно.
От катастрофи, инфаркти и рак,
поемаме пътя към вечното странстване
в кръговрата от огън и прах.
Вечно бързащи, все жадни и гладни,
най-сетне потънем в черния вир на баира.
Любили, недолюбили -
на селската църква камбаната бие...
И падат от камъка буквите,
чезнат слова и мелодии.
И потъват под смълчаните корени,
молитви и клетви, и спомени...
Копая и стискам със зъби
свежо листо от къпина.
И си мисля с горчива тъга,
че няма къде да избягаме,
няма къде да се скрием
и животът е само
дълго и страшно сбогуване...
