02/06/2026
ПОСЛЕДНИЯТ ПЛАМЪК ОТ ОГЪНЯ НА АПРИЛ - БОТЕВИ ЧЕТНИЦИ ОТ СЕВЛИЕВСКО
След ожесточените сражения при Батошево, Кръвеник и Ново село през бунтовната пролет на 1876, въстанието в тогавашната Севлиевска кааза е удавено в кръв. Селата са разграбени и опожарени, с мъченическа смърт загиват стотици. Осем от ръководителите на въстанието в Севлиевския край са обесени на севлиевския площад. Не остават безучастни към съдбата на отечеството и севлиевците, откъснати по различни причини от родния край. Седем от тях участват в четата на Христо Ботев. Макар и фрагментирани в някои случаи, спомените за техния живот и дело заслужават вниманието на изследователите и потомците.
Димитър Иванов Багрянов бил младеж с непокорен и свободолюбив дух. Заради спречкване с турчин се укрива във Влашко. Попада в средите на революционно настроената българска емиграция и участва в подготовката на четата на Христо Ботев за преминаването и в България, като изработва цървули, лее куршуми и приготвя фишеци. При разгрома на четата, Димитър Багрянов и Димитър Тодоров от Нова махала, Габровско, се придвижват с групата на Георги Апостолов до сражението при с. Лютиброд. Те опитват да се скрият в непознатия за тях район на Врачанския балкан, но при престрелка Багрянов е ранен и двамата са пленени. Багрянов бил осъден на „вечни окови“, изпратен с първата група в Цариградския затвор, а оттам в крепостта “Акия”, наричана също “Сен Жан д`Акр”. Не е установено кога точно е освободен от това зловещо място.
Има сведения, че участва в Българското опълчение и като доброволец от ІV дружина на майор Редкин се сражава на Шипка и Орлово гнездо, но според нас това е малко вероятно. Екипът на Къща-музей „Христо Ботев“ в град Калофер предоставят два документа от техния фонд, които се отнасят до биографията на Ботевия четник Димитър Иванов Багрянов. Първият е кратка биографична справка за четника, написана през 1966 г. от сина му Никола Димитров Багрянов и тези сведения ся достоверни. Вторият документ е обширна биография на Димитър (Димо! Иванов Багряна, изпратена през 1980 г. от неговата внучка Василка Димитрова. Описваната в документа личност е опълченецът Димо Иванов от Севлиево. Внучката дарява на музея в Калофер и снимка на дядо си. Той се е снимал на достолепна възраст, облечен в опълченска куртка, закичен с медалите си, а на главата носи опълченски калпак с отличка. Снимката е инвентирана като портрет на Димитър Иванов Багрянов, но това е малко вероятно, тъй като по времето когато се свиква опълчението, той е на заточение в Диарбекир. Според екипа па Исторически музей - Севлиево, лицето, което ни гледа от старата фотография е на Димо Иванов, опълченец от Севлиево, с неосъществената мечта да се присъедини към четата на Христо Ботев. След Освобождението Ботевият четник Багрянов създава в Севлиево многочислено семейство, което трудно издържа. Мечтата му за свободна България не се покрива с действителността. Отчаян и обезверен, Багрянов умира на 5 март 1917 г. в Севлиево.
Христо Иванов Дипчиков е роден около 1838 г. Посещава известно време местното “Хаджистояновото училище”, после напуска града и започва да изкупува зърнени храни, които продава на едри търговци в Свищов. Покрай търговията, влиза в сериозен конфликт с турски търговци и е принуден да емигрира в Румъния. Записва се в четата на Христо Ботев. В едно от сраженията Христо Дипчиков е ранен и няколко дни се укрива, подпомогнат от родолюбиво настроени врачани. На 1 август 1876 г. в. “Дунав” съобщава, че Христо е пуснат под поръчителство. Минавайки през Сърбия, след Освобождението, той отново се установява в Румъния – отначало в Турну Северин, а след това в Букурещ. Разширява старата си дейност и забогатява. Близо две десетилетия близките му в Севлиево не знаят нищо за съдбата му. Завръща се през 1894 г., като впечатлява севлиевци с изискания си европейски вид и им разказва преживелиците си. Престоява само десетина дни и това е последната му среща с родния град. Христо Дипчиков умира през 1906 г., без да остави наследници.
В списъка на „Радецки“, качили се на пристанище Бекет е и името на още един севлиевец – Атанас Александров Джумалиев, 38-годишен. В „Записките“ си един от оцелелите четници пише, че го видял тежко ранен след боя на Милин камък в пещера, служила като укритие за ранените от четата. Името му се среща и в списъците на Ботевата чета, съставени от Захари Стоянов и Димитър Страшимиров. Той вероятно е убит или починал от раните си.
Имената на Неделчо Тинчев Кайков и Колю Гончев от Крамолин са вписани в джобното тефтерче на Христо Ботев. Двамата приятели работят в Румъния „на градина“ и като бозаджии. Всичките си припечелени пари дават за революционното дело и участват в сраженията на четата до смъртта на Ботев. След престрелка с турска потеря успяват да се укрият в една пещера. Враговете им ги откриват и обкръжават. Колю Гончев е убит, а Неделчо Кайков заловен. Известно облекчение на положението му донася обстоятелството, че офицерът, командващ турската част, е от с. Бара, съседно на Крамолин. Извънредният съд му присъжда пет години заточение в крепостта “Синоп”. След Освобождението се завръща в родното си село. Умира на 27 юни 1912 г. Почетен член е на дружество „Христо Ботев – Козлодуйски бряг“.
Под №34 в списъка на четата „Свети Георги“ , качила се на парахода „Радецки“ от пристанище Бекет, е записан Дончо Иванов Русинов от с. Ловнидол. Роден е около 1850 г. Сведенията от роднините му са доста оскъдни, баща му забранил да се споменава за него от страх, че турските власти ще отмъстят на близките. Името му не се чете и в списъците на заловените, осъдените и заточените четници. Най-вероятно Дончо Русинов е загинал в някое от сраженията, водени от четата във Врачанския балкан.
В някои от списъците на Ботевата чета, съставени от Захари Стоянов и други е вписано името на още един, доскоро неустановен герой от националноосвободителното ни движение. Той е седмият участник в Ботевата чета от Севлиевския край - Неделчо Цанев от село Сухиндол, Севлиевска кааза.
