25/07/2020
СПОМЕН ЗА БАБА
Не съм ходила на село от 10 години. Не мога, боли ме, а и не искам. Баба я няма. От 10 години. Нищо не е същото. Всичко е руина. Искам да запазя спомена за нея и за любимото ми място такъв, какъвто беше, когато тя бе между нас.
Откъснато село в Провадийска околия. Автобусът минава един път на ден, пълен с кошници плодове, които отрудените ръце на баба и дядо носят към Варна. “За децата”. Пуст площад, толкова е тихо и спокойно, та чак е нереално.
Минаваш селската рекичка. Една узряла черница е надвиснала над моста. В реката, около старата чешма се къпят белоснежни патици и пъстри юрдечки. Там, след моста е нашата къща. Пред нея, докъдето погледа ти стига – зелена поляна.
Толкова зелена и толкова равна. На нея кротко пасат три сиви магаренца. Едното е нашето. Казва се Светла. Толкова е добро и послушно. Гледа те като човек с големите си кафяви и много тъжни очи. Огромна зелена селска порта. Оттам влиза каручката. Нашият селски кабриолет. До нея – малка портичка с мандало от ковано желязо.
Повдигам резето, портата скръцва и аз влизам в прохладния сайвант. Пред мен е градинката на баба. Най- красивата на света. Семирамида щеше да й завижда, ако я беше видяла. Прекрасни алеи от зелен чимшир, който се подстригва всяка пролет. Между алеите – жълт пясък, който се носи от специално място всяка година, а вътре най- пъстрите лалета, най-мекото кадифе, огромни ружи, и много нежни момини сълзи. Над градинката висят тежки гроздове, които баба никога не опитва. Те са “За децата”.
Ето я: една дребна, много дребна прегърбена жена е застанала там. Тя пак нещо работи. Така ще я запомня: с метлата в ръка, с бяла забрадка, завързана по турски – наследство от многото турски ратаи на прадядо ми, както и пълния с турцизми диалект.
Моята баба – най-работливата жена, която познавам. Не стъпваше на земята и въртеше цялата къща и всички нас с невероятен хъс и организираност. Идва да ме прегърне, толкова е крехка, а какви мъже е родила, толкова е мъничка, а цялата къща е съградена от двете й ръце. Навсякъде са застлани пъстри красиви килими и черги, по стените рисунки върху плат, по леглата юргани, възглавници, ръчно тъкани чаршафи с прекрасни бродерии. Всичко е направила сама.
Ден след ден, година след година. Заедно с това е ходила на работа, отглеждала двете си деца, грижила се за съпруг, свекър и свекърва, плела най- топлите елечета и чорапки, готвила най- вкусния боб в огромния пещник, в едно черно котле. Там, в старата гаванка е правила най-вкусните питки, месейки тестото с много любов, така както и за нас – нейните внуци.
Съжаляваше, че няма дъщеря, но научи мен – нейната внучка да преде с хурка и вретено. Вечерта мяташе в жарта по една наденичка, която изяждахме с пресен селски хляб. По икиндия ни намазваше филия с мас и червен пипер. Ядяхме домашно сирене и домашно кисело мляко, приготвени от нея. Гледаше от яйца пиленца, пуйчета и патенца.
Завиваше ги в агнешка кожа вечерта. Когато някое от тях умреше плачеше за него като дете. Переше вълна на реката, боса, в най- студената вода. Доеше овцете, а когато дядо беше овчар – продаваше мента и мастика в “Хоремага” – дядо беше хлебар и магазинер. Винаги имаше за децата скрити парички, завързани на възел в бялата забрадка. Имаше и агънца, бостан и можеше да точи домашни кори за баница.
Няма я вече баба. Къщата е пуста и чимширът е избуял, а аз трябва да обяснявам на моя малък син какво е хурка и къделя, и какво вретено, когато му чета “Спящата красавица”. Той никога няма да яде филия с мас, за сметка на това ще се бори за теглото си с маргарин с фибри, ще яде кисело мляко пълно с нишесте и няма да може да чуе щурчетата в непрогледната селска тъмнина, когато единственото, което виждаш са светулките, няма да може да се събуди по мръкнало от виковете на пастира: “Овчаря – я- я”. Ще спи до обяд, защото е стоял до ранни зори пред компютъра.
Обичам те, бабо. Дано и моята внучка ме обича така... някой ден.
