06/08/2024
На днешния празник “Свето Преображение Господне” публикуваме един спомен от блога на Лъчезар Тошев свързан с храм “Св. Преображение” в гр. Свищов.
“През 1857г. като се възползват то правата дадени от Хати Хумаюна свищовлиите слагат камбана на църквата.
Това предизвиква остри протести от страна на турското население, стига се и до сблъсъци, но камбаната остава.
Нападателите са пратени на заточение!
Една църковна победа за българите!
(100 години на храма "Св.Преображение" в Свищов, отец Христо Минчев, Свищов 1936г. стр.16)
Учителят Васил Манчов е описал този случай в спомените си.
Васил Манчов,
(1823 - 1906)
СПОМЕНИ
7. Камбаната
През 1857 година къде края на декември на основание Хатихумаюна, в който се говореше за свобода на изповеданията, в гр. Видин бяха обявили със съдействието на видинския владика да се окачи една камбана във видинската църква.
От Видин известиха тая новина в Свищов. Това беше къде 22 декември. Народът изведнъж хвана да говори за това, направи постъпки пред настоятелството и изяви желание да действува за окачването на една камбана и в свищовската черква „Св. Преображение”.
Речено и сторено. Рибарският еснаф стъпи на крак и от срещния ромънски градец Зимнич поиска от тамошната община една камбана, която се намирала на разположение. Догде дойдат поръчаните от града хора с разрешителното и общината от Зимнич на драго сърце им я предала.
Като я донесли на скелята, някои от рибарите с радост я поели да я носят, така щото като минували през магазиите, разположени покрай крайбрежието на Дунава, подрънквали я сегиз-тогиз.
Това обаче никак не се приело от турското население в града. Заръмжаха и повтаряха поговорката:
„Гдето бий камбана, ходжа не вика и гдето вика ходжа, не бий камбана.”
Кипна фанатизмът на турците. Събират се агите по кафенетата и одаите на беговете и решили на следующия ден да нападнат църквата „Св. Преображение и да унищожат камбаната.
Срещу Рождество Христово рано ходжите завикала по викалата на джамиите с тия думи: „Който е мюсюлманин, да стане и да дойде да нападне черквата, а кой от турците е гяурин, да не дохожда.” През деня срещу Рождество се набраха от турските квартали мало и голямо.
До обяд в Правителствения дом се държа мезлиш от всички по-първи мюсюлмани да разискват по кой начин да се нападне черквата, а читалищните членове се събраха на съвет да размислят какво да правят в тия опасни минути.
Следобяд, къде 10 часа по турски, тръгнаха турците от Правителствения дом с каймакамина и мезлиша начело и се упътиха към черквата „Св. Преображение”. Читалищните членове, между които бях и аз, се бяхме събрали недалеко пред черковните врата на двора, защото черквата бе оградена с висок каменен зид.
Ето зададе се и тълпата турци, близо от 1500 души, обръжени кой с пищови, пушки, ножове и дървета. Предварително се бяхме наговорили със свещеника поп Ивана да се подключат отвътре заедно с молещите се в черквата, която е каменна. Ние членовете излезнахме през малката портичка към двора на Костаки Аврамов и дойдохме пред чешмата недалеко от черковните орни врата да видим резултата.
Разярената тълпа като една вълна идеше. Каймакаминът каза: „Що чакате, нападайте.” Понеже отвътре беше заключена с кофар, опита се разярената тълпа да счупи вратата, но не беше възможно. Не замина много време, донесоха стълби, туриха на дуварите и от двете страни, прескочиха в черковния двор и счупиха кофара на вратата.
Тогава рукна разярената тълпа право на забитите четири мачти, на които беше обесена камбаната. Захванаха с брадви да секат диреците и след половин час чу се трясък от падането на стълбовете. Изреваха хиляди гласозе от тълпа- та в знак на радост, че свършиха една работа. Оттам излезнаха с намерение да нападнат училището и да нападнат и да ограбят християнското население, като избият първенците.
Емин одабашията, който изпълняваше тогава длъжността на полицейски, излезе пред разярената тълпа и се обърна да им говори. „Стойте! — извика. — Утре ще додем и ще видим какво ще правим.” И тълпата се спря. Каймакаминът и мезлишът от къщата на Коста Станчев, срещу чешмата, съветваха тълпата да се разпръсне, че утре ще ги събере пак.
Както се научихме, каймакаминът с мезлиша повикали тогавашните чорбаджии Николчо Векилев и Николаки Ценович и ги питали каква е тази работа да дигате вие без наше знание камбана.
Те отговорили: „В това ние не сме виновни, то е дело на младите, не ни слушат.” И турците тогава се заканили да накажат младите. Щом вечерта се разотидоха, ние младите се събрахме в читалището и като се поразговорихме, решихме да известим и поискаме първо помощ от Зимнич.
Николай Попович и някои други от помежду нас се заловихме да пишем писма до коменданта на Зимнич, до владиката в Търново и до пашата търновски, съвременно и до видинския паша, до австрийския консул във Видин, до видинския владика и до председателя на Дженаем мезлиша (съвет по престъпленията).
Писахме в Букурещ до австрийския и френски консули и до самото Министерство на вътрешните дела и в Цариград до някои посланици и до Великия везир и в Атина до някои гръцки вестници.
Обяснявахме положението на града с молба да предварят опасността. Също до владиката, пашата и австрийския консул в Русчук. Повикахме някои опитни като Димитраки Дашев и някои други млади търговци, които като известни патриоти на драго сърце поеха да занесат тия писма — едни по леда в Романия, други — в Русе, а трети — във Видин, Цариград, Атина — през Плевен. Цяла нощ работихме над кореспонденциите и призори ги дадохме да ги занесат на определените места.
На сутринта, на първия ден на Рождество Христово, градът беше тих, като пуст. Никой не излизаше навън. Даже и турците се разкаяха за тази постъпка. На самия ден на Рождество къде вечерта изпратиха от мезлиша агите да викат някои граждани да се помиряват, но никой от гражданите не смееше и не искаше да излезе от къщи навън.
На 26 декември 1857 година се зададе от Русчук стафета от русенския паша и като оставил писмо до каймакамина, дойде в читалището и донесе писмо от австрийския консул, владиката и Иванчо х. Величков, които ни известяваха да се държим и да не се отчайваме, защото пашата е поръчал и тръгнали двеста души низами, за да преварят този бунт.
Щом видяха турците това, те се смаяха и уплашиха. На 28-й пристигнаха от Търново от владиката и от някои по-първи граждани писма, с които ни пишеха да не се отчайваме, защото са взети мерки и и пашата изпраща Мехмед бей.
Срещу Нова година Дунавът не беше замръзнал добре и се зададе една военна дуба, която гърмеше с топове и наближаваше града.
На главната мачта се развяваше санджакът на видинския паша. Ние не се забавихме и събрахме децата от училището и с чемширови китки и ръце го посрещнахме доле на скелята.
Аз и учителят Емануил Васкидович заведохме пашата в къщата на Димитраки Начевич. Щом дойде пашата, с него дойде и Ениз ефенди, председателят на углавния съд.
На втория ден се откри в Правителствения дом изследователен мезлиш.
Ениз ефенди повика и християните да свидетелствуват кои мюсюлмани са били.
На часа учителят Васкидович отиде и си даде показанията, разправи как е било.
Даде като подбудители каймакамина и няколко от турците. После отидох аз.
Вътре в стаята, гдето се събираше мезлишът, беше окичено с черни пердета. Имаше маса с черно евангелие и кръст отгоре над него. Иконом поп Христо с кръст в ръка искаше да се кълнем.
Аз като си дадох показанията, разправих как е била работата, как един фанатик, ага Хаджи Шабан, който предвождаше тълпата, казваше: „Юруш, дин кардашлар (тичайте, братя по вяра), да идем да строшим камбаната, да разрушим училището и да насечем на късове тия гяури и от тях по-предните да обесим на стълбовете на тази камбана.” След това се заклех.
След мене отиде Димитраки Икономов и той си даде показанията. Тогава, като видяха, че ние не се уплашихме и че целият град е готов да свидетелствува, повикаха тия лица, които ние бяхме показали.
После, като повикаха главните виновници на тоя бунт, осъдиха 24 души от виновните аги на заточение, кои във Варна, кои по други места в България, колкото за очи. Тогава Видинският паша след 4-дневно бавене тръгна за Видин.
След една година тия заточеници се върнаха, догдето се забрави тази крамола. После хванаха да пристигат от разни меря и вестници, и частни писма да се уведомяват за случката. “Дневница”, който излизаше под редакцията на Раковски в Нови Сад, публикува няколко мои кореспонденции.”
