21/06/2026
Ще посветим това лято на шевицата!
БЪЛГАРСКАТА ШЕВИЦА КАТО ЗНАКОВА СИСТЕМА: СИМВОЛИКА, ТРАДИЦИЯ И КУЛТУРНА ПАМЕТ
(The Bulgarian Embroidery as a Sign System: Symbolism, Tradition and Cultural Memory)
Настоящата статия разглежда българската шевица като структурирана знакова система в рамките на семиотичния и етнографския научен дискурс. Целта на изследването е да анализира орнаментите на традиционното везмо в три взаимосвързани аспекта: апотропейна (защитна) функция, социален маркер на идентичността и носител на колективната културна памет. Прилаганата методология е интердисциплинарна и включва семиотичен анализ по Пиърс–Сосюр, сравнителен етнографски метод, регионална морфометрия на орнаменталните мотиви и критичен анализ на корпуса академична литература от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН (ИЕФЕМ–БАН). Резултатите потвърждават, че везмото функционира като визуален код, чиито елементи притежават устойчиво денотативно и конотативно значение, обвързано с конкретна географска зона, обредна практика и социален статус на носителя. Научният принос на статията се изразява в систематизиране на съществуващите изследвания и предлагане на интегриран семиотичен модел за интерпретация на традиционния орнамент.
1. Увод
Традиционното везмо — шевицата — заема централно място в материалната и духовната култура на българите от периода на развитото средновековие до края на XIX и началото на XX век. Географски то е засвидетелствано в цялото етническо пространство на България, включително в областите Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, като проявява изразени регионални особености по отношение на цветовата гама, употребяваните мотиви и техниката на изпълнение (Велева, Лепавцова 1960: 5–12). В административно и музеологично отношение основната документация на везмото се съхранява в Националния етнографски музей — София, в регионалните исторически музеи и в архивния фонд на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българската академия на науките (ИЕФЕМ–БАН).
Изследователският интерес към шевицата като самостоятелен обект на научен анализ се оформя трайно в хода на XX век, след пионерските описателни усилия на Евдокия Петева-Филова в периода 1925–1944 г. Въпреки натрупания корпус от етнографски данни, интерпретацията на орнамента като знакова система — в строгия смисъл на семиотиката — остава методологично недостатъчно разработена. Преобладаващата изследователска практика се е ограничавала до морфологично описание и регионална класификация, без да прилага систематично апарата на знаковата теория.
Изследователският въпрос, на който настоящата статия търси отговор, е следният: в каква степен традиционното везмо функционира като структурирана семиотична система, и как тази система кодира социална информация, апотропейни послания и колективна памет?
2. История на проучванията
Систематичното научно изследване на българските народни шевици започва в края на XIX и началото на XX век, в контекста на по-широкото европейско движение за документиране на народната материална култура.
Ранен период (1890–1930). Първите опити за систематично описание на везмото се свързват с дейността на Народния етнографски музей в София, основан през 1906 г. Евдокия Петева-Филова, назначена за уредник в музея през 1925 г., публикува редица изследвания върху орнаментиката по тъканите и накитите. Нейните трудове „Животински и човешки фигури в българската текстилна орнаментика" (Известия на Етнографския музей VIII–IX, 1930, с. 114–134) и „Шевични паралели" (Известия на Народния Етнографски музей X–XI, 1932, с. 103–129) представляват първите аналитични опити за тематична класификация на мотивите и за извеждане на паралели с балканския и средиземноморския контекст.
Среден период (1944–1980). След Втората световна война изследванията преминават изцяло под институционалния покрив на БАН. Мария Велева, старши научен сътрудник I степен в ИЕФЕМ–БАН, публикува поредица от монографии и албуми, документиращи носиите и везмото по региони. Основните ѝ трудове в тази насока са „Български народни носии и шевици" (Наука и изкуство, 1950), „Българската двупрестилчена носия" (БАН, 1963) и четиритомната серия „Български народни носии", чиито томове излизат между 1960 и 1988 г. в съавторство с Евгения Лепавцова. Паралелно Христо Вакарелски разработва систематично материалната и духовната култура на българите в капиталния труд „Етнография на България" (второ преработено издание, Наука и изкуство, 1974), в чийто раздел за облеклото везмото е поставено в по-широк народоучен контекст.
Специализирани изследвания на орнаментиката. Иван Коев посвещава самостоятелна монография на везбената орнаментика — „Българска везбена орнаментика: принос към историята на народния орнамент" (БАН, 1951, Книга II от поредицата „Трудове на Етнографския институт и музей"), в която проследява еволюцията на мотивите и изследва проблема за тяхната семантична натовареност. Кирил Попов в „Български народни орнаменти. Книга 1: Везбена орнаментика" (Техника, 1974) описва структурните специфики на везмото в облеклото и домашния бит, разглеждайки орнамента като отражение на историческата еволюция и образното мислене на неговите създатели.
Съвременен период (след 1990). Елена Тодорова документира шевиците от конкретни регионални ареали в серия двуезични албуми (български/английски): „Български народни шевици / Bulgarian National Embroidery" (Септември, 1983) и „Български шевици от Русенски регион / Bulgarian Embroideries from Ruse Region" (РИМ-Русе, 2008) — издания с точно описание на мотивите, техниките и техните географски граници.
Пълният текст и библиографията са достъпни тук: 👇
https://drevnostta.blogspot.com/2026/05/shevitsa-rada-evtimova.html
Хроники на древността / Chronicles of Antiquity
Author: © Рада Евтимова
