15/02/2026
🕵♂️ Свободата на словото под наблюдение: симптоми на завладяна държава
Новината, че ГДБОП издирва кой стои зад сатиричната страница „Копейкин“, не бива да бъде разглеждана като изолиран инцидент. Тя е симптом. Симптом за все по-осезаемо разместване на границите между демократичната държава и авторитарните ѝ рефлекси.
Формално погледнато, става дума за проверка. На практика обаче възниква далеч по-сериозен въпрос: кога и защо държавен орган, създаден да се бори с организираната престъпност, започва да издирва анонимни сатирични автори? Каква точно обществена опасност представлява политическата сатира, за да бъде поставена в полезрението на силовите структури?
Историята на демокрациите е категорична – всяка власт, която започва да се страхува от иронията, вече има проблем с легитимността си. Сатирата не е престъпление. Тя е социален коректив. Начин обществото да изговаря абсурда, лицемерието и двойните стандарти на управляващите.
Опасността тук не е в конкретната страница, а в прецедента. Защото днес се издирва администратор на сатиричен профил, утре – автор на остър коментар, а вдругиден – журналист, който е задал „неудобен въпрос“. Така свободата на словото не се отменя с указ – тя се свива постепенно, докато не остане само формално право без реално съдържание.
Още по-тревожно е, че същата тази институционална активност напълно липсва, когато става дума за явни проруски групи, страници и профили в социалните мрежи, които системно разпространяват дезинформация, фалшиви новини и целенасочена пропаганда. Там няма журналистически разследвания, няма факти, няма дори сатира – има откровени лъжи, клевети, манипулативни колажи и гнусни внушения, чиято единствена цел е да влияят върху обществените нагласи, да подкопават доверието в демократичните институции и да обслужват чужд геополитически интерес. Тези мрежи често действат координирано, с повтарящи се опорни точки и идентични послания, но остават извън полезрението на службите, сякаш не представляват никакъв риск за националната сигурност.
Този двоен стандарт не е случаен. Той върви ръка за ръка с избирателното прилагане на закона. Докато институциите демонстрират завидна решителност срещу анонимна сатира, в същото време депутати от проруската партия „Възраждане“, участвали в опит за палеж на сградата на Представителството на Европейската комисия в София, продължават да се ползват с политическа закрила. Техните имунитети не са свалени, а съдебната система така и не стига до съдебна фаза – с мълчаливото съгласие на ГЕРБ. Сега отново управляващите са в услуга на искането на Възраждане за издирване на "Копейкин".
Това разминаване очертава класическия модел на завладяната държава – институции, които не действат по принцип, а по политическа целесъобразност. В този модел уж „проевропейски“ партии на практика обслужват проруски и антисистемни формации, защото всички са под общата шапка на зависимости, страх и задкулисни договорки.
Историята вече е минавала по този път. Ако някой се чуди докъде може да доведе преследването на карикатурата и иронията, достатъчно е да си припомним съдбата на Райко Алексиев – убит не заради престъпление, а заради смелостта си да осмива властта. За един режим карикатурата често е по-опасна от всяко оръжие.
Паралелът не е историческа спекулация, а предупреждение. Свободата на словото рядко изчезва внезапно. Тя умира тихо между внушения, институционален натиск и страх. Докато обществото не осъзнае, че проблемът вече не е в отделния случай, а в системата.
Демокрацията не се измерва с това дали харесваме дадено мнение, а дали сме готови да защитим правото то да бъде изразено. В момента, в който държавата започне да третира сатирата като заплаха, а политическото насилие и пропагандата – като неудобен детайл, въпросът вече не е „кой стои зад една страница“, а накъде върви държавата.
И дали още сме общество, което вярва, че думите се оборват с аргументи, а не с ГДБОП.
